След падането на България под властта на Османската империя, българският народ буквално престанал да съществува, причислен към т.нар "руммилет", включващ в себе си всички християни, а българската църква присвоена от Цариградската патриаршия. Българското духовенство било премахнато и заменено от гръцко,а църковният език станал гръцкият.По този начин българите попаднали под властта и произвола както на турците, така и на Цариградската патриаршия.
В началото след падането под Османско робство между гърците и българите не съществувала омраза и конкуренция. Те имали общи проблеми, общи врагове. Едва през първата половина на XIX в., когато българите започнали да изявяват своята самостоятелност, Цариградската патриаршия предприела действия за асимилиране на българския народ. Тази политика още повече се засилила след ссъздаването на Гърция през 1830 г, при което гръцкото духовенство рязко засилило своя натиск над българските земи.
Първата проява на недоволство от страна на българите се състояла още през 1824 г. във Враца, когато българите начело с Димитраки Хаджитошев, пожелали замяната на гръцкия владика с българин. Такива спонтанни прояви започнали да се осъществяват все по-често и по-масово.
В съвременната историография за истинско начало на организираната църковна борба се смята годината 1838, когато търновци предприемат масиран протест срещу гръцкия митрополит Панарет. Постепенно недоволството обхванало цялата епархия.
През 1839 г. Високата порта създала реформен указ, наречен "Гюлхански хатишериф", в който официално се оповестявали равни права за всички поданици на империята. Обещанията обаче останали без никакви действителни резултати. Въпреки това реформеният акт дал законното основание на българите да потърсят своите права относно някои въпроси, в това число и замяната на гръцкия владика Панарет с Неофит Бозвели. В тази ситуация за пореден път турското правителство застанало на страната на Цариградската патриаршия, която чрез инсинуации успяла да злепостави българите.
Провалът на Търновската акция обаче станал двигателят за разрастване на масовото движение против гръцкото духовенство. Недоволството придобило общонароден характер , а начело на движението застанал книжовникът учител Неофит Бозвели, притежаващ упорството и способностите на истински народен водач. С подкрепата на редица свои привърженици Бозвели предприел редица атаки срещу Цариградската патриаршия. Той ревностно започва да защитава правото на българите за самостоятелна църква и успява да привлече на своя страна дори част от влиятелните кръгове на полската емиграция в Цариград.
Патриаршията съзряла опасен противник в лицето на Бозвели и побързала да активизира влиянието си във Високата порта и да го дискредитира. Така Неофит Бозвели бил арестуван заточен в Хилендарския манастир. Въпреки застрашавания си живот през 1844 г. Бозвели отново се появил в Цариград и подновил борбата срещу патриаршията. Тук се случила срещата му с Иларион Стоянов Михайловски, познат по-късно под името Иларион Макариополски. Двамата се превърнали в най-ревностните лидери на движението за църковна-независимост на България.
В началото българите не поставяли открито исканията за самостоятелна църква. Претенциите били изложени в специално послание съставено от Бозвели и Макариополски до султана през 1844 г., чието съдържание било:
1. Гръцките владици в България да бъдат заменени с българи.
2. Богослужението да се извършва на български език.
3. Владиците да получават точно определено възнаграждение.
4. Българите да имат свои църковни представители в Цариград, които да защитават българските национални интереси пред Високата порта.
5. Българите да имат своя черква в имперската столица и да издават свой вестник.
Няма коментари:
Публикуване на коментар