Цар Симеон Велики

През  889 година българският княз Борис Михаил се отттеглил от трона и приел монашеския сан. Той е изпълнил своята мисия, успял е да покръсти българския народ и да превърне България в държава, призната от целия християнски свят.

Княз Борис имал 4-ма синове: Владимир, Гаврил, Симеон и Яков. Престолът заел първородният Владимир, чието езическо име било Расате. Възпитан в езическата традиция на първобългарите, новият владетел възприемал християнството като византийска пропаганда, чиято цел била да подкопае основите на българската държава и веднъж за винаги да унищожи единствения конкурент на Византийската империя на Балканския полуостров. Подсктрекаван вероятно и от част от оцелялата първобългарска аристокрация, която тайно запазила своята езическа вяра, Расате отхвърлил християнството и провъзгласил връщането на тангризма, старата първобългарска вяра.  По този начин той си навлякъл гнева на замонашения княз Борис. През 893 година князът напуснал своята обител и с помощта на верните си хора успял да детронира сина си отцепник.

Из „Хроника на Регинон”

„Князът на този народ (тоест Борис), както разказват, като приел благодатта на Кръщението, проявил такова съвършенство, че денем се явявал пред народа в царски одежди, а нощем, облечен в груба дреха, влизал тайно в църква и, прострян върху пода на самия храм, прекарвал в молитва… Не след дълго той изоставил земното царство и като поставил на свое място за княз по-стария си син (Владимир), подстригал се, приел одеждата на светото подвижничество и станал монах… Между това неговият син, когото той поставил за княз и който далеч отстъпвал от баща си по ревност и деятелност, почнал да върши грабежи, да прекарва времето си в пиянство, пиршества и разврат и с всички средства да възвръща новопокръстения народ към езическите обреди. Когато баща му узнал това, възпламенен от силен гняв свалил монашеската дреха, отново препасал военния пояс, облякъл царските дрехи и като взел със себе си тия, които се бояли от Бога, опълчил се срещу сина си. Скоро без особено затруднение той го заловил, извадил му очите и го пратил в тъмница. След това свикал цялото си царство и поставил за княз по-младия си син (Симеон), като го заплашил пред всички, че ще претърпи същото наказание, ако в нещо отстъпи от истинското християнство. След като уредил това по този начин, той свалил пояса, отново надянал светата монашеска дреха и отишъл в манастир, прекарал останалото време от сегашния си живот в свето подвижничество.”

След свалянето на Расате през 893, княз Борис свикал народен църковен събор в столицата Плиска. Тогава били взети четири изключително важни за бъдещето на България решения: първо - християнството по източен образец се провъзгласявало за официална религия; второ – за столица на България се обявявал град Велики Преслав; трето - за официален държавен език се провъзгласявал славянобългарският; четвърто, но най-важно – за владетел на България бил обявен третият Борисов син Симеон, познат в историографията с прозвището Велики.

Всяко от взетите решения било ключово за бъдещото развитие на българската държава. Преместването на столицата от Плиска в Преслав имало за цел да се скъса с езическата традиция, чийто символ била столицата на хановете – Плиска. Приемането на славянобългарския език за общонароден държавен било втората стъпка към образуването на общ български народ, съставен от първобългари и славяни. По този начин се разрушавали всички бариери между двата градивни елемента на българската народност. Населението на България вече притежавало общи закони (кан Крум 805г.), обща религия (княз Борис 864-66г.) и общ език (893г.).

Решението новият владетел да бъде Симеон също променило цялата българска история. Според писмата на патриарх Николай Мистик княз Симеон бил роден във времето на сключването на дълбок мир с Византия (863г.) Още от най-ранна възраст бъдещият владетел възприел християнството и бил възпитан в неговата традиция. Към 878г. Симеон бил изпратен да се обучава във византийската столица, в Магнаурската висша школа, където негови преподаватели били едни от най-големите учени на онова време като патриарх Фотий и Лъв Математик. По свидетелството на Кремонския епископ Лиутпранд, Симеон бил изключително даровит ученик. Той се докоснал до наследството на древните цивилизации и мислители, древните гърци и римляни, добил познания в областта на философията, физиката, математиката, астрономията, историята и др. Но най-ценното знание било опознаването на византийците отвътре, което изиграло ключова роля в бъдещото му управление.

В Константинопол Симеон приел монашески сан, което дава повод за предположението, че князът е бил готвен от баща си глава на българската църква. След завръщането си в България Симеон се включил и в скоросъздадения от Наум Преславски книжовен кръг, където започнал да прилага натрупаните си знания. Съдбата обаче била решила вместо да стане патриарх, Симеон да се превърне във владетел на българската държава.

Новият княз бил едва 27 годишен, когато пред него застанали проблемите на държавността: предстояло въвеждането на старобългарския език, както в богослужението, така и в държавната администрация; от укрепване се нуждаела и младата българска църква, която изисквала отстраняването на гръцкото духовенство и обучаването на българско, използващо славянобългарския език, което от своя страна налагало нуждата от съставяне на необходимата славянобългарска книжнина. Княз Симеон ясно осъзнавал нуждата от консолидация на българското общество и значението на културната самостоятелност, които биха придали по-голямо самочувствие на българската държава.

Очакването на византийците Симеон да се окаже техен най-доверен и смирен приятел, възпитан в техния бит и култура,  всъщност не се сбъднало. Българският княз усилено се стремял да възприеме византийския модел и да отсее най-доброто, което да приложи на родна почва. По този начин той искал да превърне България в център на православното християнство и да премахне влиянието на Византийската империя. В константинополския двор скоро усетили новата политика на българския княз и само година след като Симеон се възкачил на българския престол започнала първата българо-византийска война след 30-годишен мир. Повод за скъсването на мира станало преместването на българското тържище от Константинопол в Солун по нареждане на император Лъв VI Философ. Това несъмненно бил сериозен икономически удар върху българската държава. По онова време Константинопол бил най-големият пазар в Европа и преустановяването на българското присъствие там намалявало драстично държавните приходи. Затова избухналата война се характеризира от някои историци като „първата икономическа война в средновековна Европа”.

Първоначално князът се опитал да разреши конфликта по дипломатичен път, но опитите му не се възнаградили с успех. Затова за да направи ромеите по-отстъпчиви българската войска нахлула в Тракия и победила изпратените срещу нея византийски части. Въпреки това императорът продължил да упорства отностно сключването на мир с България. Той успял да привлече маджарите на своя страна, които по онова време населявали териториите между реките Буг и Днестър. Така княз Симеон се оказал притиснат от две страни, което затруднило неговото положение. Маджарите нахлули в Северна България и опустошили българските земи, като принудили Симеон да се скрие зад стените на Дръстър. Започнали преговори за мир, които целяли да забавят военните действия на византийците и маджарите. Спечеленото време помогнало на българският владетел тайно да привлече на своя страна печенезките племена. Печенегите нанесли съкрушително поражение на маджарите и ги накарали да напуснат земите си. Постепенно те били изтласкани до земите на днешна Унгария, където влезли в състава на унгарския народ.
След отстраняването на маджарската опасност Симеон прекъснал преговорите за мир и предприел офанзива към Тракия. Решителната битка се състояла през 896г. край селището Булгарофигон, където войските на Лъв VI били разбити. Византийският император бил принуден да върне българското тържище в Константинопол и да започне да изплаща ежегоден данък на българския княз. Така още в началото на своето управление Симеон показал неотстъпчивостта си относно интересите на България и стремежът си да превърне българската държава в първостепенен фактор на Балканите.

През идните 8 години отношенията между България и Византия останали стабилни и мирът не бил нарушаван. Това осигурило на българският владетел да се концентрира върху изграждането на българската култура и книжнина. През цялото си управление князът създавал църкви и книги, които градяли основите на християнска България. Столицата Велики Преслав се превърнала в център на културния живот през „Златния Симеонов век”, където постепенно се оформил ерудиран преводачески кръг от книжовници, допринесли за лексикалното и смисловото обогатяване на българския език. Приемайки образеца на византийската традиция, Симеон възприел и идеята, че основен център на културния живот в страната трябва да бъде столицата Преслав. Построяването й отнело 28 години и усилен труд на на българските зидари и архитекти. Градът бил разделен на вътрешен и външен кръг, заобиколени от защитна система, зидана от дялани каменни блокове, споени с хоросан. Във вътрешният град се намирали царският дворец и патриаршеският комплекс, богато украсени от българските творци. Един от най-впечатляващите архитектурни образци е Кръглата църква или т. нар Златна църква, тъй като куполът й бил изцяло то покрит със злато.

Из „Български апокрифен летопис” от XI в.

„… Симеон […] и създаде градове велики по морето, и великия град Преслав той създаде, и там в него прие царството […] И Преслав град той гради и създаде в 28 години […] И много изобилие имаше в онова време при тоя цар Симеон…”

Из „Шестоднев” на Йоан Екзарх

„Когато смерд и беден човек и странник дойде отдалеч до крепостните кули на княж еския дворец и ги види, той се удивлява. И като пристъпи към вратите, чуди се и пита. А като влезе вътре, вижда от двете си страни издигащи се постройки, украсени с камък и изписани с други неща. А като влезе в двореца и като види високите палати и черквите, богато украсени с камък и дърво и багри, а отвътре пък с мрамор и мед, сребро и злато – така и не знае с какво да ги сравни, тъй като не е виждал в своята земя друго освен сламени хижи. Бедният, започва да губи ума си и да им се чуди. Но ако му се случи да види княза, седнал в мантия, обшита с бисери, със златна гривна на шията, с гривни на ръцете, препасан с кадифен пояс и увиснал на бедрото меч, а от двете му страни седнали боляри със златни огърлици, с пояси и гривни, той, когато се завърне в своята земя, когато някой го запита: „ Какво видя там?”, ще рече: „ Не зная как да ви разкажа това, защото само със собствените си очи бихте могли достойно да научите за тази красота и ред. Само който от вас види със собствените си очи и размисли с безплътния си ум, може да се възхити най-добре. Защото собствените очи не лъжат никого. И макар понякога и те да мамят, все пак са по-верни…”

Създадена била богата българска книжнина, до която всеки образован човек имал достъп.  Религията вече била разбираема за всеки българин, който започнал да вниква в нея. В разцвет били не само книжовността, но и архитектурата и изкуството, чиито майстори възприели византийските модели и ги претворили в български вариант. По този начин се създала българската култура, повлияна от византийската, но притежаваща свои уникални мотиви и традиции. 

Превземането на град Солун от арабите през 904 г. обаче дали повод на българския владетел да наруши мира с Византия. Той се надявал да успее да отблъсне арабите и да насели почти обезлюдения град с българи, което би гарантирало превръщането на Солун в български град. Император Лъв научил за плановете на българския княз и благодарение на богати дарове успял да го отклони от поставената цел. Сключен бил нов мирен договор, а в български ръце преминали териториите в Драчка област и в Южна Македония.  От каменния надпис край село Наръш разбираме че границата между България и ромийските територии минавала само на 20 км. от Солун.

Наръшки надпис от 904 г.

„В годината на сътворението на света 6412, индикт 7. Границата между българи и ромеи при Симеон, от бога владетел на българите, при олгутаркан Теодор и при комит Дристър.”

Отново настъпило стабилизиране в българо-византийските отношения. Вследствие на военните и стопански успехи княз Симеон осъзнал напълно българския потенциал. У него се родила идеята за създаване на нова империя – българо-гръцка, под ръководството на неговия скиптър. Византия трябвало да бъде свалена от мястото си на водещ политически и духовен фактор и да бъде заменена от България – новият православен и културен център.

През 912 г. император Лъв VI починал, а неговите наследници решили да отхвърлят договореностите с българския княз и да преустановят ежегодно изплащания данък. Княз Симеон реагирал остро на това неуважение и  намерил повод за усъществяване на своята заветна мечта. През лятото на 913 г. българските войска нахлула във Византия и скоро достигнала стените на Константинопол. Князът осъзнал, че без могъщ флот градът не би могъл да бъде превзет, затова започнали преговори за мир. Симеон се надявал, притиснати до стената, ромеите да го удостоят с титлата „цар”, а също така да сгоди малолетния император Константин VII за своята дъщеря. Въпреки че не успял да превърне България в царство, князът се завърнал в Преслав удовлетворен от постигнатите успех. Самият патриарх Николай Мистик благословил годежа между двете династии, с което влиянието на българския владетел в константинополския двор нараствало, той бил тъст на бъдещия император.

Година по-късно обаче политическата обстановка в Константинопол претърпяла промени. Императрицата майка Зоя застанала начело на регентството. Тя разбрала намеренията на княз Симеон да овладее Византия отвътре, затова отменила всички договорености и развалила годежа. Князът се разгневил на разрушаването на неговите планове и на следващата година нахлул в Тракия, като овладял град Одрин. Византийците не останали безучастни. Ромейската дипломация се активизирала и настроила част от печенежката аристокрация срещу княза, както и сръбския княз Петър Гойникович. Това означавало, че контраатаката предстояла от няколко посоки. Симеон, израстнал сред византийците и познавайки техните методи, учаквал подобни действия. С големи подаръци той успял да отклони печенезите, а някои от тях дори привлякъл на своя страна. Българскатавойска нахлула в Сърбия и детронирала провизантийския княз, като на негово място бил поставен лоялният към българите Павел Бранович. Така ромеите оставали без съюзници. Въпреки това византийската войска се нахлула в българските територии през лятото на 917г. Така се стигнало до битката край река Ахелой на 20 август 917г. Лично княз Симеон предвождал българските войни и нанесъл съкрушително поражение на ромеите, които се отеглили в паническо бягство.

„История” на Лъв Дякон описва полето на битката 50 години по-късно, когато още се белеели купищата кости след едно от най-кръвопролитните сражения между българи и ромеи.

След победата край Ахелой пътят на Симеон към византийската столица бил отворен. Отчаяният отпор на пълководеца Лъв Фока се оказал недостатъчен да спре българското настъпление, което сложило и края на надеждите на Византия за победа над българите. Симеон фактически станал едновластен господар на целия Балкански полуостров. В отговорите си към молитвените послания на патриарх Николай Мистик българският владетел дори започнал да се титулува „Симеон, в Христа Бога самодържеец на всички българи и ромеи”. Князът пожелал Константинополската патриаршия да го удостои с титлата император (цар), позовавайки се на вече многонародната си държава. Въпреки тежкото си положение, патриархът отказъл да удволетвори исканията на българския владетел.

Тъй като нито патриарх Николай мистик, нито останалите източни патриарси откликнали на Симеоновото искане, князът решил да издигне българската архиепископия в патриаршия, която да го коронова. Това вероятно се е случило на специално свикания църковен събор в столицата Преслав през 918 или 919 г., където бившият архиепископ Леонтий бил провъзгласен за патриарх, а Симеон получил титлата цар. По този начин за първи път в православния свят се появила държава със същия статут като този на Византия.

Цар Симеон продължил да следва своя план за пълно унищожение на Византия и нахлул в Елада като пленил и разрушил град Тива, а година по-късно достигнал чак до Дарданелите. По това време ситуацията в Константинопол се променила. Начело на регентския съвет на Константин VII застанал влиятелният пълководец Роман Лакапин, който побързал да сгоди дъщеря си за малолетния император. През 920 г. той се обявил за съимператор, което сложило край на домогванията на Симеон към Константинополския престол. Царят реагирал остро на тези действия, като обявил Роман за узурпатор на престола, чиято власт не била законна. Въпреки молбите на патриарх Николай Мистик, българският владетел нямал намерение да се отказва от войната с Византия докато не изпълни своята цел. Убеден, че Константинопол не може да бъде превзет без силен флот, през 922 г. Симеон изпроводил пратеници до египетския халиф Ал Махди от династията на Фатимидите, който трябвало да осигури своя флот за предвидената обсада, след която градът щял да бъде опожарен и плячката поделена, но самият Константинопол трябвало да остане под българска власт. Халифът се съгласил с поставеното условие и изпратил обратно българските пратеници, съпровождани от няколко арабски велможи. По пътя обаче византийците заловили посланниците и предвиденият съюз пропаднал. Въпреки всичко Симеон потеглил срещу ромейската столица и отново се озовал пред крепостните стени. Там неговата войска го провъзгласила за цар на гръцки, което показва стремежа на Симеон да узакони своята титла и да я наложи на ромеите. Впечатлен от вида на българите, Роман Лакапин пожелал лично да се срещне със Симеон и да преговаря за мир. Срещата между двамата се случила на 9 септември 923 г. край Константинопол, но исканията на българския цар не били удволетворени. Императорът не само отказвал да признае царската му титла, но нямал намерение да прави и териториални отстъпки. Българският владетел бил принуден да се завърне в земите си без официално признание, но богато надарен от византийците.

Из „Хроника” на Симеон Логотет

„… През месец септември българският цар Симеон с всичките си войски дойде при Цариград, оплени Тракия и Македония и всичко опожари и разори и изсече овошките. Като пристигна чак до Влахерните, поиска да му изпратят патриарха Николай и някои от болярите, та да говори с тях за мира. […] Този ги отпрати и искаше да види самия цар Роман […] Украсил [Роман] намиращата се с него войска с щитове и оръжия, пристигна на приготвеното място, за да се срещне със Симеон […] дойде Симеон, водейки безчислено множество, разделено на множество полкове, едни със златни щитове и със златни копия. Други с всякакъв вид оръжия, украсени и всички облечени в желязо […] Тези, като поставиха помежду си Симеон, прославиха го като цар на гръцки език. …”

Последвалото затишие в българо-византийските отношения позволило на Симеон да се обърне своите войски към сърбите и през 924 г. да присъедини областта Рашка към българските земи, което още повече увеличило самочувствието му. По това време българският владетел осъзнал, че военния капацитет на България няма да бъде достатъчен да сломи Византия. Многогодишните походи и честите битки намалили военния потенциал на страната, което някои историци смятат за причината за кризата след смъртта на Симеон. В следващите си писма до Роман Лакапин бъгарският владетел станал много по-умерен и вече не засягал открито въпроса за царската си корона, а настоявал единствено за признаване на териториалните завоевания на България.

Писмо на Роман Лакапин до цар Симеон от 924 г.

„Понеже ромеите, ако и да са привикнали вече да владеете земята им, все пак не са я забравили, пък и императорите, които някога са допуснали това, немалко биват укорявани, защото са позволили вие да заселите тази земя. … И като си помисля за твоето благоразумие и ум, учудвам се, че ти, като мислиш за неприлични дели и действаш за отдалечаването на мира, никога не отстъпваш не само на дело, но дори и на думи. Кажи ми, прочее какво предимство има за тебе в това, че ти се пишеш цар на българи и ромеи, когато бог не съдейства в това дело. Каква печалба си придобил, като си завзел насилствено нашата земя? Какви са приходите ти от нея? Какви са данъците, които ти се дават от нея? Напротив, аки би пожелал да погледнеш справедливо, след толкова убийства и опустуошения за тебе не остава нищо друго освен само владение на крепостите, от които ти се явяват не малко грижи за тяхното продоволствуване и въоръжаване, а при това населението в тях се измъчва и гине. И тъй, ако желаеш да се наричаш цар на ромеите, нищо не те бърка да се провъзгласиш, ако искаш и за цар на цялата земя, от която ти не притежаваш ни най-малка част за поселване. … Но какви са предимствата за нас, ако ние се кичим с чужди имена. Недей мисли, духовни брате, че ти, като си разорил целия Запад и си взел в плен жителите му, можеш поради това да се наричаш цар на ромеите. Защото те не са прибягнали доброволно при тебе, но са заробени от вас насилствено и чрез война, бягат от вашата страна и бягат при нас като при едноплеменници …. Миналата година са избягали в мирната и спокойна наша държава приблизително около 10 хиляди българи, които, види се, са намразили вашия войнолюбив устрем и непримирими замисли…„„

За да намалят натиска на българските войски, византийците активизирали за пореден ппът своята дипломация, с чиято помощ успели да настроят силното по онова време Хърватско княжество срешу цар Симеон. Войната избухнала през 927 г. и българите претърпели тежко поражение. Тогава на политическата сцена излязъл папа Йоан X, който посредничил при ураждането на българо-хърватските отношения. Убеден, че Византия никога няма да признае царската му титла, Симеон се обърнал към Апостолския престол. Благоприятният отговор възобновил надеждата на Симеон и започнали приготовленията за нов поход срещу стените на Константинопол. За жалост Симеон не успял да сбъдне своята мечта и на 27 май 927 г. починал вероятно от сърдечен удар. Така завършило управлението на един от най-заблежителните владетели на Средновековието.

Българските територии се простирали от Карпатите до Беломорието и от Адриатическо до Черно море. Обединени били всички славянски племена от т. нар българска група, което позволило формирането на българската народност да протече масово и с широк обхват. Симеон бил първият български владетел приел титлата цар, а Българската църква се превърнала в патриаршия. По този начин Симеон показал на Европа, че времето, когато Византия била християнския духовен и културен център, било отминало, а България все по-силно я измествала от нейната позиция.

Въпреки всичко мнозина историци набеждават Симеон, че постоянните войни подкопали военния и икономическия потенциал на България, довело до последвалата криза и падането на българската държава под византийско робство. Защитниците на Симеоновото управление обаче изтъкват, че за 42-те години на управлениие при цар Петър, българският военен капацитет би трябвало да се е възстановил и търсят причините за колапса на България в личността на Симеоновия син Петър, чиято смиреност и миролюбивия му характер не можели да противодействат на възхода на Византийската империя. Факт обаче е це единственият цар-светец си остава цар Петър.